 Един от чужденците, свързали съдбата си с новоосвободена България, е словенецът Антон Тома Безеншек. Роден е на 15 април 1854 година в село Букове до град Целе, по онова време бащините му земи все още са част от Хабсбургската империя.
Още от малък Антон Безеншек проявява изключително усърдие в училище. Завършва гимназия с отличен успех. През 1873 година основава словенското ученическо дружество "Дума". Там той разгръща своя потенциал и се опитва да разпространи познанието сред колкото може повече хора. Едновременно с дейността си в ученическото дружество Безеншек се заема с изучаването на стенографската система на Франц Габелсбергер в нейната адаптация за хърватски език. В периода между 1874 и 1877 година младият словенец следва във Философския факултет на Загребския университет, където посещава и лекции по латински и старогръцки.
Именно в Загреб Безеншек усвоява български език. Докато следва, той продължава да се занимава със стенография и в крайна сметка успява да пригоди системата на Габелсбергер за словенски, сръбски, руски и български. За да популяризира работата си, публикува книгата си "Стенографска читанка" (1875), а после започва издаването на списание "Югославянски стенограф". Заема се и с преподавателска работа - обучава около 200 души, част от които по-късно стават учители по стенография или работят като стенографи в Хърватския парламент и в Далматинското областно събрание.
През 1878 година Антон Безеншек се запознава със Спас Киров, български студент в Загребския университет. По негова препоръка словенецът получава покана да оглави Стенографското бюро в Народното събрание на Княжество България. Безеншек на драго сърце приема, идва в България и незабавно се заема за работа, като едновременно с ангажиментите си в Народното събрание преподава стенография на учениците в елитната Първа софийска мъжка класическа гимназия.
На 25 септември 1879 година словенецът открива стенографски курс в Народното събрание. До 1905 година подготвя над 1500 българи в изкуството на бързописа.
От 1881 година Безеншек се заема със стенографирането на заседанията и на Областното събрание в Източна Румелия.
Следосвобожденската ни действителност нанася един незаслужен удар на словенеца. През 1884 година той е уволнен от Народното събрание заради донос на свой ученик, че се занимава с политика. Любовта на словенеца към България и към българския народ обаче е толкова силна, че вместо да се завърне в родината си, той отива в Пловдив и започва работа в областната администрация.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия Безеншек продължава своята неуморна работа по изграждането и усъвършенстването на българската стенография и става инициатор за провеждането на Първия български стенографски събор. Наред с това издава и учебник по стенография на български език, като същевременно почти 20 години е учител в областната мъжка гимназия "Александър I". След 1904 година словенският учен отново се завръща в София и работи като гимназиален учител и лектор по стенография в Софийския университет.
Големият приятел на българския народ Антон Безеншек умира в София на 27 ноември 1915 година.
|
 Анастас Бендерев е роден на 25 март 1859 г. в Горна Оряховица в семейството на будния търговец Тодор Недев и образованата за времето Тодора Димова.
Анастас завършва класното училище в Горна Оряховица, след което продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово. По време на подготовката на Априлското въстание (1876) е член на Горнооряховския революционен комитет в Първи революционен окръг (Търновски) и заедно с Георги Измирлиев и Иван Семерджиев обикаля околните села, за да организира бунта. След провала на въстанието Бендерев е принуден да бяга. Укрива се в Арбанаси, Лясковец и и Свищов, а оттам през Дунав преминава във Влашко.
Два месеца по-късно заминава за Кладово, като доброволец в 4-та българска доброволческа чета на Тодор Велков. След разбиването на четата е изпратен в град Николаев в Русия, където учи в гимназията.
След Освобождението Анастас Бендерев завършва първия випуск на Военното училище (1879) и Николаевската военна академия в Русия (1883). Началник е на Военното училище в София (1885) и помощник на военния министър (1885-1886).
По време на Сръбско-българската война (1885) ротмистър Бендерев е назначен за командващ десния фланг (от височината Леща до шосето Драгоман-София) на Сливнишката позиция. На 5 ноември (17 ноември по нов стил) Бендерев с командваната от него войска се притичва на помощ на войските на капитан Кръстьо Бахчеванов и овладява връх Мека Црев.
След войната капитан Бендерев е един от главните организатори на преврата за детронацията на княз Александър I Батенберг на 9 август 1886 г. След неуспеха на метежа емигрира в Румъния и участва в Комитета на офицерите емигранти, противопоставящи се на регентството.
От 1887 г. се установява в Русия и служи в Руската императорска армия. Участва в Руско-японската война (1903-1905) и в Първата световна война. Издига се до чин генерал-лейтенант.
Връща се в България през 1919 г.
Анастас Бендерев е автор на научни трудове, сред които "Военна география и статистика на Македония и съседните с нея области на Балканския полуостров" (1890), "Сръбско-българската война 1885 г." (1892), "История на Българското опълчение и Освобождението на България 1877-1878 г." (1930).
Носител е на Орден "За храброст" III степен, на руските военни отличия "Св. Анна" I степен с мечове, "Св. Станислав" I степен с мечове, "Св. Владимир" II и III степен с мечове.
Умира на 17 ноември 1946-а в София.
 Теодор Теодоров е роден в Елена на 27 март 1859 г. в богато и почитано семейство. В родния си град Теодоров учи при известните педагози Стоян Робовски и Никифор Попконстантинов, след което продължава образованието си в Габрово.
Макар и разорен от войната, бащата изпраща сина си да учи в Николаевската гимназия, а през 1883 г. да завърши и Юридическия факултет на Новоросийския университет.
След завръщането си в родината Теодоров започва кариера като първи български прокурор при Софийски окръжен съд, а скоро след това става член на русенския апелативен съд (1883-1886). През 1886 година е вече доктор по право в Парижкия университет. След 1886-а започва работа като адвокат в Русе.
Убеден русофил, Теодор Теодоров е безкомпромисен противник на Стамболовия режим, заради което е интерниран в Котел. Тримата с Марин Гайдов и Петър Пешев защитават митрополит Климент, обвинен в подбудителство на бунт срещу княза и правителството през 1893 г.
Теодоров се утвърждава като водеща фигура в Народната партия (неин подпредседател е в продължение на цели 20 години). Нероден представител е от 1894 г. (без 1899-1901 и 1911-1913), председател на VІІІ народно събрание.
Освен като депутат, наричан заради борбения си темперамент "парламентарният тигър", Теодоров се изявява и като правосъден (10 юли 1896 - 26 август 1897) и финансов (26 август 1897 - 18 януари 1899 и 16 март 1911 - 4 юли 1913) министър.
Професионалното верую на Теодоров е изтъкано от уважение към конституцията, пределна пестеливост в изразходване на държавни средства и прямота във външнополитическите отношения. Негова заслуга е приемането на Закона за неотчуждаване на недвижимите покрити имоти, които служат за живеене (1898), и Закона за устройството на съдилищата (1898).
Като финансов министър Теодоров води упорита борба за по-голяма икономическа самостоятелност на България.
Сред учредителите е на т. нар. Патриотичен блок, създаден в дома му в края на януари 1907-а. Заедно с председателя на парламента Стоян Данев участва в сключването на примирието с Турция на 20-21 ноември 1912 г., малко по-късно пък е сред най-активните в опитите за запазване на добрите отношения между балканските съюзници и предотвратяване на сблъсъка между тях.
Убеждението, че обединението на българските земи може да се осъществи единствено с подкрепата на Русия, го прави опонент на идеята за обвързване на България с Централните сили през 1914-1915 г.
Като външен министър и премиер Теодоров се бори за запазване на Западна Тракия и Южна Добруджа в границите на България, както и за автономия за българското население на Македония. Не подписва Ньойския договор, а предпочита да подаде оставка. Датата е 2 октомври 1919 г.
Междувременно бунтовният еленчанин не се е предал и във вътрешнополитически план. През февруари 1919 г. парламентът гласува Закона за данъка върху печалбите от войната и Закона за отнемане на незаконно придобитите от държавни служители имоти след 17 септември 1912 г.
Като противник на режима на Стамболийски Теодоров е арестуван на 26 септември 1922 г. и осъден. В Шуменския затвор лежи десет месеца, след освобождаването си влиза в създадения на 10 август 1923 година Демократически сговор. Като кандидат на Сговора е избран за депутат в ХХІ ОНС.
Теодор Теодоров умира на 5 август 1924 г. Вестник "Мир" пише за честния държавник: "Мястото му в българския политически живот остава празно и не се знае дали би могло да бъде запълнено."
 Андон Виячев, обезсмъртен от Владимир Димитров - Майстора, е роден в с. Шишковци, Кюстендилско, на 2 ноември 1868 г.
Учителства в родното си село няколко години, работи и като контрольор по десятъка и писар в общината. Избран е за народен представител е в 11-ото обикновено народно събрание.
Когато се отдава на обощапството, оказва голямо влияние върху модернизирането на отрасъла, пръв засажда нови сортове ябълки, лози и др.
През 1934 г. прави дарение от 2 млн. лв. за родното си село. С този капитал трябва да се образува фонд на неговото и на съпругата му име - "Андон и Стойна Виячеви".
По волята му дарението трябва да "съдейства за културно-просветното развитие на селото, неговия стопански напредък и бедните жители".
Част от приходите през 1935 г. са предназначени за построяване на гара със склад и жп линия в Шишковци, друга част - за вдигане на училищна сграда.
От 1935 г. средствата на фонда се оставят за капитализиране, докато нараснат на 5 млн. От този момент нататък по волята на дарителя приходите трябва да се използват за издръжка на общината, за купуване на лекарства и медикаменти за болни и бедни хора, за брашно, което да се раздава на бедни семейства, за укрепване на бреговете на Струма, за водоснабдяване и канализация, за павиране на улиците.
За благотворителната си дейност Андон Виячев е награден с почетен знак "За насърчаване към човеколюбие" ІІІ степен.
Умира в родното си село на 17 януари 1944 г.
Известната картина "Семейство" на Майстора (на снимката) е запечатала ликовете на Андон и Стойна, позирали на големия художник.
 Големият родолюбец и благодетел Димитър Кудоглу се ражда на 21 август 1862 година в село Малко Габрово, Ксантийско, в семейство на будни българи тютюнотърговци.
Първоначалното си образование получава в родното си село, после учи в гръцко училище на остров Хиос и завършва образованието си във Френския колеж в Цариград. Младият Кудоглу говори пет езика (български, френски, немски, гръцки и турски) и също се заема със семейната търговия. През 1903 г. напуска Ксанти и се премества в големия център на търговията с тютюн Дрезден.
Макар и далече от родината, Кудоглу не забравя земляците си. С лични средства през 1908-1909 г. приспособява своя сграда в родното си село за амбулатория и аптека. Подарява бащината си къща за училище. Подпомага бежанците, дошли в Пловдив след Балканската война, а по време на Първата световна война открива в Пловдив единайсет трапезарии за нуждаещите се.
Димитър Кудоглу дарява щедро сиропиталища, благотворителни, културни, просветни, спортни дружества, църкви, манастири, студенти и ученици. През 1920 г. в Българската академия на науките внася 100 хиляди лева, с които е основан фонд на негово име за награди или за да се издават литературни трудове. Внася и 80 хиляди лв. във фонда на народния поет Иван Вазов и 100 хиляди - за поета Ц. Бакалов. Изразходваните от Кудоглу средства за народополезни дела надхвърлят 3 милиона лева.
Венец на неговата всестранна дейност в полето на милосърдието и дарителството е създадената на 1 декември 1926 г. Фондация "Дом на благотворителността и народното здраве "Димитър Петров Кудоглу" в Пловдив. Дарението се състои от четириетажна масивна сграда в центъра на Града под тепетата, струваща 5 милиона лева, и два тютюневи склада на ул. "Иван Вазов" на стойност 15 милиона лева, като наемът от 800 хиляди лева се внася ежегодно за издръжка на Дома.
В основаното от Кудоглу здравно заведение се води борба срещу "най-опасните за обществото болести: детските, туберкулозата, венерическите", има библиотека, и салон, където се изнасят сказки на "здравни и морални теми". Кудоглу купува медицинска апаратура, рентгенов апарат и друго оборудване, което обслужва не само Дома, но и държавните, и католическата болници, и частни лекари.
На 22 декември 1926 г. е утвърден специален Закон за Дома. След обзавеждането му, след назначаването на лекарите и сестрите, на 8 октомври 1927 г. става освещаването и официалното му откриване. Присъства и дарителят, дошъл специално за тази цел от Германия със съпругата си. Домът "Кудоглу" се управлява от Ефория, начело на която е Недко Каблешков, адвокат, общественик и публицист.
"Богатството, спечелено с честен труд, трябва да служи човеку, за да върши добри и полезни дела", пише големият дарител в Учредителния акт на Фондация "Дом на благотворителността и на народното здраве".
Димитър Кудоглу умира на 7 март 1940 година в Пловдив.
|
|
До Втората световна война
