balgari.bg

Любен Дилов-син e роден на 19 ноември 1964 г. в София, син е на големия ни писател Любен Дилов.
Дилов-син завършва журналистика в СУ, специалност "Печатни медии".
Работи във вестниците "АБВ", "Поглед", "Софийски университет", в списание "Литературна академия".
От 1990 до 2001 г. Дилов-син е главен сценарист на телевизионните предавания "Ку-ку", "Каналето", "Хъшове" и "Шоуто на Слави".
Главен редактор е на в. "Ку-ку" до 1994 г., а по-късно - главен редактор на в. "Експрес".
В политиката Любен Дилов-син се пробва, като старитра Движение "Гергьовден", превърнало се по-късно в партия. В два поредни мандата е лидер на групата съветници на "Гергьовден" в столичния парламент, депутат е в 40-ото НС.
От 2004 до 2012 г. е издател на ежедневника "Новинар".
През 2010-а става главен редактор на българското издание на италианското списание "L'Europeo".
Любен Дилов е автор на книгите "Седнал във въздуха" (2003), "Хуйку: Български антинародни приказки" (2008), както и на две книги, събрали постингите му в социалната мрежа, онасловени "FaceБуки".
Водещ е на тв реалитито "България търси талант".

Интервю с Любен Дилов-син прочетете на сайта на вестник "Дневник"

На 21 октомври 1902-ра в Ямбол се ражда един вече позабравен интелектуалец, писател и пътешественик - Матвей Вълев.
Днес почти не познаваме творчеството на Матвей Вълев, но през периода между двете войни той е една от най-активните фигури в културния живот на София, редом с Христо Смирненски, Александър Жендов, Борис Ангелушев, Никола Вапцаров.
Създател е на радиотеатъра, участва в културна делегация в Югославия през 1937 г., както и на ХVI конгрес на ПЕН-клуба в Прага.
След смъртта на близкия си приятел Христо Смирненски Матвей Вълев се присъединява към групата млади и талантливи българи в Берлин - културния център на Европа по това време. Пише за повече от 60 периодични издания, някои от които - най-авторитетните за оня период, като "Българан" (където е поместена и първата публикация на писателя - "Из записките ми", през 1922 г.), "Маскарад", "Пламък", "Кормило", "Изкуство и критика", "Златорог", "Българска мисъл" и др.
Много рядко Вълев подписва текстовете си с истинското си име - Димитър Вълев, предпочита псевдонимите Матвей Вълев и Матвей Босяка. Докато е в Германия, печата и в немски леви вестници под псевдонима Хайнрих Волф. Превежда художествена литература от руски и немски.
Матвей Вълев е автор на множество статии и репортажи, посветени на проблеми от тогавашното ежедневие. Пише за електрификацията, за грамофона, за градинарството и обзавеждането на дома, за театъра; публикува репортажи за рибарския живот, за труда на журналистите и печатарите, за неуредиците по софийските улици. През 1941 г. е военен кореспондент на в. "Нашенец".
Неговите очерци и пътеписи запознават читателя с хора и места от цял свят. Част от очерците на Вълев за родоначалниците на кооперативното движение у нас са събрани в книгите му "Знаменосци. Очерки из живота на велики кооператори" (1940) и "Някога и днес. Очерки и репортажи из кооперативна България" (1942). Автор е на очерци за Митхад паша, Робърт Оуен, Шарл Фурие, Фридрих Вилхелм Райфайзен, Тодор Влайков, Андрей Ляпчев.
Пътеписите му отвеждат в Берлин и Рио де Жанейро, в Троян и Брацигово.
Матвей Вълев пише и произведения за деца - разкази и пиеси, които печата в различни специализирани периодини издания. Някои от тях са събрани в книгата "Малките мореплаватели" (1939). Автор е и на хумористични разкази и фейлетони, в които бичува недъзите на своето съвремие - политическата демагогия, еснафските нрави и упадъка на морала.
В съавторство с Ангел Каралийчев Матвей Вълев пише пиесата "Крилата помощ" (1938), получила първа награда от Дирекцията на въздухоплаването, и "Госпожата" (1938) (създадена съвместно с Елисавета Багряна). С "Госпожата" се открива театралният сезон на Народния театър през 1938 г.
Разказите на Матвей Вълев излизат в сборниците му "Прах след стадата" (1937), "Пътници" (1939), "Радост в живота" (1940) и "Отсам и отвъд" (1940). Романът му "Ферма в Сертон" е подготвен за печат през 1944-та, но среща читателите си едва през 1988-а. По време  на бомбардировките книгата е в печатницата в София, а сградата е разрушена, затова се смята, че ръкописът е изгубен. Едва през 60-те се разкрива, приятелят на Матвей Вълев, редакторът и писател Павел Спасов, е крил шедьовъра от ДС.
Пътешествията, космополитизмът, отчуждението, големият град са темите, които определят облика на белетристичните творби на Матвей Вълев. Друга част от разказите му стоят по-близо до българската художествена традиция, като "Край реката", "Любов", "Радост в живота", "Бялата стая", и др.
Бразилия е сред любимите теми на Вълев. Той живее тук от 1930 до 1934 г., в латиноамериканската страна е брат му, заминал преди него. Вълев се жени за дъщерята на немски емигранти, но се разделят и след връщането си в родината се венчава за художничката Вера Лукова. Но има над шестгодишна връзка с Елисавета Багряна, която посвещава стихове на любимия си Матейко.
Матвей Вълев участва като доброволец във Втората световна война и загива на 7 ноември 1944-та.
Негови приятели обаче твърдят, че до края на 60-те години са водили кореспонденция с писателя. Биографът му Христо Карастоянов също разказва, че малко преди смъртат си поетът Христо Радевски го е уверил, че Вълев е живял през 50-те години в Кайро.

Писателят Марко Ганчев е роден на 13 февруари 1932 г. в с. Марча (дн. квартал на Дряново).
Завършва гимназия в Дряново (1950) и българска филология в Софийския университет (1954). Работил е като редактор във в. "Народна култура" и "Стършел".
През периода 1984-1989 е главен редактор на алманаха за хумор и сатира "Апропо". До 1992 г. е главен редактор на в. "Литературен форум".
Още десетгодишен, Марко Ганчев праща свое стихотворение в детския вестник "Другарче" на К. П. Домусчиев. Творбата е отпечатана.
След като се дипломира в СУ, заминава за Албания, за да овладява занаята на превода. Седем години работи във в. "Стършел", а през 1967 г. става завеждащ редакция "Поезия" в издателство "Народна култура".
Неведнъж е уволняван и дори е изключван от БКП за свободомислието и острия си език. 
Като депутат от СДС във ВНС подписва новата Конституция на Република България.
През 1993 г. заминава като посланик в Беларус.
Днес Марко Ганчев е готов с мемоарната си книга "В търсене на изгубеното племе" и очаква тя да излезе скоро.
Пред вестник "24 часа" сатирикът споделя: "При политическия тоталитаризъм имаше шупли, през които да се промъкне човек. Докато при сегашния паричен тоталитаризъм няма такива шупли, няма измъкване."
Марко Ганчев е автор е на над 55 книги, сред които "Марсиански възторзи" (1960), "Второ пришевствие" (1964), "Всички пътища и един от тях" (1965), "Правото да бъдеш буден. Стихотворения" (1966), "Оправяне на света. Сатири" (1967), "Бягащо дърво. Лирика" (1969), "Огледало за обратно виждане" (1975), "Лирика" (1979), "Епиграми" (1979), "Кълбовидна мълния" (1980), "Професия несъгласие" (1982), "Къси съединения" (1989).

Мара Иванова Белчева се ражда на 8 септември 1868 година в Севлиево. Завършва средното си образование в Търново и следва във висш девически институт във Виена. След завръщането си в родината учителства в Русе и София.
Съвсем млада, красавицата се омъжва за поета и политик Христо Белчев. Мълвата говори, че дори Фердинанд е запленен от хубостта на изтънчената госпожа Белчева. 
Едва 23-годишна, Мара Белчева остава вдовица - Христо Белчев, тогава министър на финансите в кабинета на Стамболов, е убит при покушението срещу министър-председателя. Годината е 1891-ва.
Мара заминава да учи филология във Виена. През 1903-та среща поета Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. 
Мара Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда "Тъй рече Заратустра" на Ницше, "Потъналата камбана" на Хауптман и др. Публикува стихове от 1907-а. Славейков подкрепя творческите търсения на Мара, поощрява я да работи. 
Когато поетът е уволнен от поста на директор на Народна библиотека и назначен за уредник на училищния музей към Министерство на народното просвещение, който пост той, унизен, не приема, двамата с Мара напускат страната. Тя продава дома си, за да осигури средства за това пътуване. Отсядат за по-кратки или по-дълги периоди в Цюрих, Лугано, Гьошенен, Люцерн, Рим, Флоренция. На 28 май 1912-а в градчето Брунате, разположено на езерото Лаго ди Комо, Славейков умира. 
Мара Белчева се връща в София. По време на Междусъюзническата война през 1913 г. е милосърдна сестра и учителка.
Умира на 16 март 1937-а, отнасяйки със себе си спомена за една голяма любов, крепила я през всичките години самота, бедност и изпитания.
Творчеството на Мара Белчева не е голямо по обем, но е богато на индивидуалност.Стиховете й са посветени на близостта и доверието междухората, любимият в тях е човекът, достоен за привързаност, почит и всеотдайна обич. Изповедното начало, характерно за ранните й стихове, по-късно се свързва с размисъл върху вечните човешки въпроси.
Редактор е на томчето "Избрани съчинения" на П. П. Славейков, отпечатано през 1923-та.